Всичко за мен

събота, 3 септември 2011 г.

Имало едно време ..

Имало едно време един момък, който стоял насред града, на един площад пълен с хора и твърдял, че има най-хубавото сърце на света. Всички го гледали и се възхищавали,наистина било идеално, нямало никакви дефекти!Всички били съгласни, че това е най-хубавото сърце, което са виждали някога през живота си и колкото повече говорели за това, толкова повече момъка се хвалел с прекрасното си сърце.Изведнъж, сякаш от нищото, се появил старец и казал: „Всъщност… истината е, че моето сърце е по-хубаво от твоето!”Когато го показал, всички втренчили очи в сърцето му. Да, то биело силно, но било пълно с белези. Имало места, от които липсвали парчета и били покрити с други, но не съвпадали добре, затова сърцето изглеждало като наръфано, било осеяно и с огромни дупки, зеещи празнина.Всички наблюдавали стареца удивени, питайки се, как може да твърди, че сърцето му е по-красиво.Погледнал момъка на какво приличал старецът и избухнал в смях:„Сигурно се шегуваш! Сравни моето сърце с твоето. Моето е идеално, а твоето е покрито с рани и сълзи!”„Вярно е!” - съгласил се старецът. „Твоето изглежда идеално, но не бих го сменил за моето. Виждаш ли, всяка рана представлява някой човек,който съм обичал и на когото съм дарил любовта си, на когото съм дал парче от сърцето си и често другият ми е дал в замяна от неговото, за да запълня празнината в моето. Но разбира се, това което даваш никога не е съвсем същото като това, което получаваш и затова има някоя и друга гънка, но аз ги обичам. Всяка една ми напомня за споделената любов. Понякога съм давал парчета от сърцето си на хора, които на са отвръщали на любовта ми, това означават дупките. Да обичаш е рисковано,но колкото и да са болезнени тези отвори в сърцето ми, те ми напомнят за любовта, която съм изпитал към тези хора… и кой знае? Може би някой ден, ще се върнат и ще запълнят мястото, което съм запазил за тях.Разбираш ли сега, какво означава истинската любов?”След като го изслушал, момъкът погледнал сърцето си, което вече не било „най-хубавото сърце на света”, но му се струвало по-прекрасно от всякога, защото сега любовта на стареца била в него ...

сряда, 6 юли 2011 г.

Всяко зло за добро

След всеки дъжд изгрява слънце.. След всяка нощ идва ден.. Всеки плач завършва с усмивка.. Всяко приятелство с любов.. След всяка тъга идва ред на радостта.. Но винаги трябва да изтърпим дъжда,за да видим дъгата.. да изчакаме ноща,за да видим утринта.. да изплачем сълзите,за да усетим усмивката.. да докажем приятелството,за да почувстваме любовта... да изживеем любовта,за да дойде ред на тъгата,а след това е ред на радостта.. Няма нищо по-сладко от дълго чаканата дъга,утрин,усмивка,любов и радост.. Но нищо от това няма да дойде без лишението от тях.. няма да дойде без сили и търпение ! Обичам да обичам.. Обичам да се радвам на всяка безгрижна песечинка и на всяка щастлива птица.. Няма такова нещастие,което да ме накара да забравя розовата страна на нещата.. ( оф не и тази вечер : )) следва продължение )

понеделник, 14 март 2011 г.

ЛЮБОВ,ОСТАРЯ ЛИ?

Душата ти крещи за помощ.
Не я ли чуваш?Оглуша ли?
Устата ти мълчи греховно.
Кого наказваш?Полудя ли?

Очите гледат ме любовно.
Не ги ли чувстваш?Ослепя ли?
Устата пак мълчи греховно.
Те мене гледат!Не разбра ли?

Ръцете ти летят към мене.
Не ги завързвай!Оглупя ли?
Страха обичам даже в тебе!
Разбра ли ме?Едва ли.

Мадлен Алгафари

събота, 12 март 2011 г.

ПЕСНИЧКА ЗА ДВАМА

А той живее някъде
и сигурно тъгува,
и сигурно е някакъв,
и сигурно си струва

да го запея в песен,
или пък да го срещна,
да бъде малко есенно,
и за последно - честно.

Да ми разкаже после.
И аз да му разкажа,
че наболяват костите,
но не това е важно.

Да помълчим за лятото,
за няколко причини,
за мъката по някого…
И после да ни мине.

И после да е истинско.
И после да е всичко.
Дори да си помислим,
че Господ ни обича.

Че другото е свършило,
и че не сме самички,
и че не е набързо,
и дълго ще се сричаме…

Той сигурно е някъде.
Макар, че си измислям.
Седи и ме очаква…
И дяволски ми липсва.

неделя, 5 декември 2010 г.

Ако Бог забравеше за момент, че съм една парцалена кукла и ми подареше късче живот, щях докрай да уползотворя това време.

Може би нямаше да казвам всичко, което мисля, но със сигурност щях да мисля всичко това, което казвам тук.

Бих придавал стойност на нещата не спрямо това колко струват, а спрямо това, което означават.

Щях да спя малко, да мечтая повече, защото за всяка минута, когато затваряме очите си, губим 60 секунди светлина.

Бих продължил, когато другите спираха, бих се събуждал, когато другите спяха.

Бих слушал, когато другите говореха и колко бих се наслаждавал на един хубав шоколадов сладолед!

Ако Бог ми подареше късче живот, бих се обличал просто, бих лежал по очи пред слънцето, оставайки непокрито не само тялото си, но и душата си.

Боже, ако можех, бих изписал омразата си върху леда и бих чакал да изгрее слънцето. Бих изрисувал върху звездите с вдъхновението на Ван Гог едно стихотворение на Бенедит, а песен на Шерат би била серенадата, която бих подарил на Луната.

Бих поливал със сълзите си розите, за да почувствам болката от прегръдката им...

Боже, ако имах едно късче живот... Нямаше да оставя да премине дори един ден, без да кажа на хората, че обичам, че ги обичам.

Бих накарал всеки мъж и жена да повярват, че са мои любими и бих живял влюбен в любовта.

На хората бих посочвал колко грешки правят, като мислят, че спират да се влюбват, когато остареят, без да разбират, че остаряват, когато спират да се влюбват!

На малкото дете бих дал крила, но бих го оставил само да се научи да лети.

На възрастните бих показал, че смъртта не настъпва в резултат на преклонната възраст, а в резултат на забравата.

Научих толкова неща от вас, хората...

Научих, че всички искат да живеят на върха на планината, без да знаят,че истинското щастие се намира в начина, по който изкачваш стръмния склон.

Научих, че когато новороденото за първи път стисне в малката си длан пръстта на баща си, го пленява завинаги.

Научих, че човек бива оправдан за това да гледа другия отвисоко, само когато трябва да му помогне да стане.

Толкова много неща научих от вас, но те реално няма да ми послужат много, защото за съжаление ще съм напуснал този свят.

Винаги трябва да казваш това, което чувстваш и винаги да правиш това, което мислиш.

Ако знаех, че днес би бил последният път, когато щях да те гледам как спиш, бих те прегърнал и бих се помолил на Господ да мога да стана пазител на душата ти.

Ако знаех, че това ще бъде последният път, когато те гледам как излизаш от вратата, бих те прегърнал и бих ти подарил целувка. Ако знаех, че това е последният път, когато ще чуя гласа ти, бих записвал всяка твоя дума, за да мога да ги слушам отново и отново.

Ако знаех, че тези са последните моменти, когато те виждам, щях да ти казвам “обичам те” и нямаше глупаво да мисля, че ти вече го знаеш.

Винаги има едно утре и животът ни дава и други удобни възможности, за да направим нещата така, както трябва, но в случай, че направя грешка и ни остава само днес, бих искал да ти кажа колко те обичам и че никога няма да те забравя.

Утре-то не е гарантирано за никого – нито млад, нито стар. Днес може да е последният път, когато виждаш хората, които обичаш. Затова не чакай повече, направи го днес, защото ако утре-то никога не дойде, със сигурност ще се разкайваш за деня, когато не намери време за една усмивка, една прегръдка, и беше много зает, за да направиш действителност последното им желание.

Дръж тези, които обичаш, близо до себе си, кажи им шепнешком колко много имаш нужда от тях, обичай ги и се отнасяй с тях добре, намери време да им кажеш “извинявай”, “прости ми”, “моля те”, “благодаря” и всички думи, изразяващи любов, които знаеш.

Никой няма да се сети за скритите ти мисли.

Поискай от Господ силата и мъдростта, за да ги изразиш. Покажи на приятелите си какво означават за теб.

четвъртък, 18 ноември 2010 г.

Забранен плод

Затварям очи и виждам теб-
изплувал сън, горчива мисъл,
обречена любов, не пламнала искра.
Затварям очи и ти си там-
горчива тръпка, неугасваща тъга.
Заспивам с теб- прекрасен блян,
нежно разцъфващо цвете-
забило тъни дълбоко в сърцето ми.

Прегръщам те в мислите си,
докосвам те, потъвам в погледа ти
и щом се събудя тебе те няма.

Отпий от сълзите ми,
почувствай сърцето ми- обичай ме!
Аз никога не ще съм твоя.
Обичам те- ти никога не ще си мой.

Една любов, една мечта-
това е целият ми свят,
това си ти , но не в моята съдба,
бленуван, но далечен мой прекрасен
но увехнал розов цвят.

Усещане за топлина,
нежен летен вятър,
детски смях и свобода-
това си ти, това е моята мечта.

Не си дошъл, а си отиваш.
Не си ме чул, а ме убиваш,
нежен шепот в сърцето ми,
слънчев лъч в небето ми-
това си ти не си отивай!
В звездна нощ- луна сияйна.
В безкрайна зима- топлина омайна-
това си ти, това е моето сърце-
ранено и обидено плачещо дете.


Невъзможен, недостъпен и опасен,
блян вълнуващ, сън прекрасен
превърнал се в любовен зов-
горящ, изпепеляващ, вечно дишащ в мен-
НЕСТИХВАЩА ЛЮБОВ!

четвъртък, 7 октомври 2010 г.

Парадоксът на нашето време е, че имаме високи сгради, но ниска търпимост ; широки магистрали, но тесни възгледи. Харчим повече, но имаме по-малко; купуваме повече, но се радваме на по-малко.

Имаме по-големи къщи и по-малки семейства; повече удобства, но по-малко време. Имаме повече образование, но по-малко разум; повече знания, но по-лоша преценка, имаме повече експерти, но и повече проблеми, повече медицина, но по-малко здраве.

Пием твърде много, пушим твърде много, харчим твърде безотговорно, смеем се твърде малко, шофираме твърде бързо, ядосваме се твърде лесно, лягаме си твърде късно, събуждаме се твърде уморени, четем твърде малко, гледаме твърде много телевизия и се молим твърде рядко.Увеличихме притежанията си, но намалихме ценностите си. Говорим твърде много, обичаме твърде рядко и мразим твърде често.

Знаем как да преживяваме, но не знаем как да живеем. Добавихме години към човешкия живот, но не добавихме живот към годините. Отидохме на луната и се върнахме, но ни е трудно да прекосим улицата и да се запознаем с новия съсед. Покорихме космическите ширини, но не и душевните. Правим по-големи неща,но не и по-добри неща.

Пречистихме въздуха, но замърсихме душата. Подчинихме атома, но не и предразсъдъците си. Пишем повече, но научаваме по-малко. Планираме повече, но постигаме по-малко.

Научихме се да бързаме, но не и да чакаме. Правим нови компютри, които складират повече информация и бълват повече копия от когато и да било, но общуваме все по-малко.

Това е времето на бързото хранене и лошото храносмилане, големите мъже и дребните души, лесните печалби и трудните връзки.

Времето на по-големи семейни доходи и повече разводи, по-красиви къщи и разбити домове. Времето на кратките пътувания, еднократните памперси и еднократният морал, връзките за една нощ и наднорменото тегло, както и на хапчетата, които правят всичко - възбуждат ни, успокояват ни, убиват ни.

Време, в което има много на витрината, но малко в склада.

Запомнете, отделете повече време на тези, които обичате, защото те не са с вас завинаги. Запомнете - кажете блага дума на този, който ви гледа отдолу нагоре с възхищение, защото това малко същество скоро ще порасне и няма да е вече до вас. Запомнете и горещо прегърнете човека до себе си, защото това е единственото съкровище, което можете да дадете от сърцето си и не струва нито стотинка.

Запомнете и казвайте „Обичам те" на любимите си, но най-вече наистина го мислете. Целувка и прегръдка могат да поправят всяка злина, когато идват от сърцето. Запомнете и се дръжте за ръце, оценявайте моментите, когато сте заедно, защото един ден този човек няма да е до вас.

Отделете време да се обичате, намерете време да си говорите, както и да споделяте всичко, което имате да си кажете.

Защото животът не се мери с броя вдишвания, които правим, а с моментите, които спират дъха ни.