Имало едно време ..

Имало едно време един момък, който стоял насред града, на един площад пълен с хора и твърдял, че има най-хубавото сърце на света. Всички го гледали и се възхищавали,наистина било идеално, нямало никакви дефекти!Всички били съгласни, че това е най-хубавото сърце, което са виждали някога през живота си и колкото повече говорели за това, толкова повече момъка се хвалел с прекрасното си сърце.Изведнъж, сякаш от нищото, се появил старец и казал: „Всъщност… истината е, че моето сърце е по-хубаво от твоето!”Когато го показал, всички втренчили очи в сърцето му. Да, то биело силно, но било пълно с белези. Имало места, от които липсвали парчета и били покрити с други, но не съвпадали добре, затова сърцето изглеждало като наръфано, било осеяно и с огромни дупки, зеещи празнина.Всички наблюдавали стареца удивени, питайки се, как може да твърди, че сърцето му е по-красиво.Погледнал момъка на какво приличал старецът и избухнал в смях:„Сигурно се шегуваш! Сравни моето сърце с твоето. Моето е идеално, а твоето е покрито с рани и сълзи!”„Вярно е!” - съгласил се старецът. „Твоето изглежда идеално, но не бих го сменил за моето. Виждаш ли, всяка рана представлява някой човек,който съм обичал и на когото съм дарил любовта си, на когото съм дал парче от сърцето си и често другият ми е дал в замяна от неговото, за да запълня празнината в моето. Но разбира се, това което даваш никога не е съвсем същото като това, което получаваш и затова има някоя и друга гънка, но аз ги обичам. Всяка една ми напомня за споделената любов. Понякога съм давал парчета от сърцето си на хора, които на са отвръщали на любовта ми, това означават дупките. Да обичаш е рисковано,но колкото и да са болезнени тези отвори в сърцето ми, те ми напомнят за любовта, която съм изпитал към тези хора… и кой знае? Може би някой ден, ще се върнат и ще запълнят мястото, което съм запазил за тях.Разбираш ли сега, какво означава истинската любов?”След като го изслушал, момъкът погледнал сърцето си, което вече не било „най-хубавото сърце на света”, но му се струвало по-прекрасно от всякога, защото сега любовта на стареца била в него ...

Всяко зло за добро

След всеки дъжд изгрява слънце.. След всяка нощ идва ден.. Всеки плач завършва с усмивка.. Всяко приятелство с любов.. След всяка тъга идва ред на радостта.. Но винаги трябва да изтърпим дъжда,за да видим дъгата.. да изчакаме ноща,за да видим утринта.. да изплачем сълзите,за да усетим усмивката.. да докажем приятелството,за да почувстваме любовта... да изживеем любовта,за да дойде ред на тъгата,а след това е ред на радостта.. Няма нищо по-сладко от дълго чаканата дъга,утрин,усмивка,любов и радост.. Но нищо от това няма да дойде без лишението от тях.. няма да дойде без сили и търпение ! Обичам да обичам.. Обичам да се радвам на всяка безгрижна песечинка и на всяка щастлива птица.. Няма такова нещастие,което да ме накара да забравя розовата страна на нещата.. ( оф не и тази вечер : )) следва продължение )

ЛЮБОВ,ОСТАРЯ ЛИ?

Душата ти крещи за помощ.
Не я ли чуваш?Оглуша ли?
Устата ти мълчи греховно.
Кого наказваш?Полудя ли?

Очите гледат ме любовно.
Не ги ли чувстваш?Ослепя ли?
Устата пак мълчи греховно.
Те мене гледат!Не разбра ли?

Ръцете ти летят към мене.
Не ги завързвай!Оглупя ли?
Страха обичам даже в тебе!
Разбра ли ме?Едва ли.

Мадлен Алгафари

ПЕСНИЧКА ЗА ДВАМА

А той живее някъде
и сигурно тъгува,
и сигурно е някакъв,
и сигурно си струва

да го запея в песен,
или пък да го срещна,
да бъде малко есенно,
и за последно - честно.

Да ми разкаже после.
И аз да му разкажа,
че наболяват костите,
но не това е важно.

Да помълчим за лятото,
за няколко причини,
за мъката по някого…
И после да ни мине.

И после да е истинско.
И после да е всичко.
Дори да си помислим,
че Господ ни обича.

Че другото е свършило,
и че не сме самички,
и че не е набързо,
и дълго ще се сричаме…

Той сигурно е някъде.
Макар, че си измислям.
Седи и ме очаква…
И дяволски ми липсва.